Момчил Николов: Не може да си духовен, ако си гладен, без покрив над главата

22 Февруари 2017 by Общество 126 Views
Днес искам да ви представя авторът на книгата ,,Последната територия” Момчил Николов е роден на 16 септември 1970 година. Той е завършил медицина, но се занимава основно с писане. Автор е на книгите: “Пътници”, “Разкази”, “Фрагменти от стая”, “Лудата Дорис”, “Hash Oil”, “Горният етаж”, “Кръглата риба”, “Машини за любов”. Носител на много литературни награди, включително и на най-престижния приз за съвременна литература „Хеликон“, която получава за романа “Кръглата риба”. Освен литературни текстове Момчил Николов пише сценарии за телевизията и киното. През 2016 година излезе и най-новия му роман “Последната територия”. Новаторски и интелигентен, романът, който е на границата на психологическия трилър и антиутопията, дръзва да излезе от отъпканата пътека на постсоциализма и личната драма и навлиза смело в модерността.Според всички литературни критици романът е една от най-добрите книги на 2016 година.

Какво дете беше Момчил Николов, играеше ли футбол и строеше ли пясъчни замъци?
Хич ме нямаше с пясъчните замъци, защото предпочитах да съм във водата – колкото се може по-навътре, исках в дълбокото. И днес е така – тишината под водата много повече ми харесваха от безсмисления хаос и приповдигнатото веселие на плажа. С футбола горе-долу се справях, но помня, че почти винаги пазех вратата – сигурно защото бях висок и не се старахувах да се хвърлям на земята. Или пък съм бил прекалено непохватен и безполезен за някоя друга позиция. Така че в общи линии и като дете бях същия, както сега – не особено общителен персонаж, който стои някак си встрани от общите вълнения.

Помогна ли ви училището, и най-вече литературата, да се усъвършенствате като един добър писател?
Учех в кварталното училище, където нещата бяха сурови. Учителите се опитнаха да налагат авторитет, често с физическа сила, а за повечето от учениците беше въпрос на престиж да им отвърнат със същото или поне – с пълно игнориране на учебния процес. В този ред на мисли училищната среда не беше кой знае колко мотивираща. Не мисля и че учебнииците по литература са били много интересни и вълнуващи. Това, което най-вероятно ми е помогнало, е безраборното четене извън училище. Прочетох всички книги вкъщи, после се прехвърлих на съседите, а след това – в градските библиотеки. Мисля, че още дължа книги на няколко от тях, за което се извинявам.
Спомняте ли си момента, в който взехте решение, и кое ви предизвика да започнете да пишете?
Не си спомням точен момент. По-скоро са били поредица от много моменти, възхищение от прочетени книги, желание и аз да напиша нещо, опити, срещи с хора, разговори, оше четене, още писане и така нататък. Съдбата, предполагам, си знае работата и те довежда, по нейния си начин, до мястото, което заслужаваш.

Кои бяха първите автори, които сте чели и са ви оказали най-голямо влияние?
Помня, че като малък обичах да чета приключенски книги и фантастика. Жул Верн, Толкин, Дикенс, Любен Дилов-баща и много други, чиито имена не помня вече. Харесвах и смешни детски книги – за малкия Никола, примерно, или пък за Карлсон. По-късно дойде и по-сериозна – но без да е скучна – литература – Борис Виан, Кърт Вонегът, Джордж Оруел, Бекет, Гюнтер Грас, Хенри Милър, Достоевски. Сега чета основно съвременна литература. Имената и книгите са много и си мисля, че всяка една от тях по някакъв начин ми е оказала влияние.

Какви качества трябва да притежава писателят, за да пробие с литература, не само в България, а и на световния пазар?
Писането като занаят е мъртво от поне петдесет-шейсет години. В смисъл – не е достатъчно да си вършиш добре работата, за да си осигуриш прехраната. Всеки, който реши да се захване с писане, трябва да е наясно с това. Конкуренцията е огромна – годишно в света се издават между един и два милиони нови книги. Ами старите? Това е може би едиственият бизнес, в който си в конкурентни отношения с хора, умрели преди няколкостотин години. Плюс атаките на всякакви видове електронни медии, които се опитват да превземат агресивно, по всякакви изобретателни начини, последната останала ни територия – тази в черепно-мозъчните ни кутии. За да успееш в тази недружелюбна среда, трябва да се наредиш сред най-добрите. А това става с много работа, с много постоянство и много търпение. Както, впрочем, се случва всеки успех.

Кое повече ви мотивира, тъгата или радостта, за да напишете история?
Никога не сядам да пиша, защото съм тъжен или пък радостен, или пък, недай си Боже – гневен, сърдит, ядосан. Пиша, защото съм приел, че това е едно от най-важните неща, които трябва да съвърша през живота си. И, когато седнеш да вършиш едно от най-важните неща в живота си, трябва да си концентриран. Уверен и спокоен, с бистър ум. Да те интересува само историята, която разказваш. Да я направиш толкова истинска, че хората да й повярват. Важна е тази история, а не историята на живота ти. Важни са емоциите на героите ти, а не твоите.
Ако вие трябва да бъдете главен герой в две ваши книги, от които едната е криминална, а другата е комедия, как бихте се описали?
В книгите ми обикновено има от всичко, така че даже не трябва да са две книги. А главните ми герои няма как да не приличат на мен. Странни типове, донякъде смешни, донякъде сериозни, със собствен поглед към действителността. Това, което ги отличва от мен – може би им се случват много по-интересни неща, отколкото на мен. Но това все пак е литература – всичко е възможно.

Какви са предизвикателствата и радостта от това да бъдеш писател?
Радостта и предизвикателствата са свързани с ежедневието на самото писане. Ще успееш ли да разкажеш днес историята така, както искаш? Ще намериш ли необходимите думи? Ако успееш да се справиш с предизвикателствата, има и радост. Сдържана, разбира се, защото до края на книгата има още много – много предизвикателства и, надявам се, много радост.

Има ли почивни дни талантът?
За таланта не знам, но мога да кажа за писането. То не е нещо, което се случва само докато пишеш. Случва се постоянно. Мозъкът ти не си почива, измисля историята, и ти дори не подозираш, че той го прави – до момента, в който това, което ти трябва, изскочи привидно внезапно и отникъде. Чудиш как ти е дошло на ум, но то не ти е дошло ей така – мозъкът ти усърдно е работил, докато ти си се занимавал с нещо друго.

Начинът на живот на българина го откъсна от духовността. Изгрява ли светлина на хоризонта?
Духовността е човешка потребност от най-висок ранг. Да стигнат до нея – не само в България, не но и навсякъде по света, не само сега, но и във всички времена – успяват малцина. Просто защото за да си духовен е нужно да са задоволени всичките ти останали потребности – физиологични, екзистенциални, социални. Не може да си духовен, ако си гладен, без покрив над главата. Приоритетите ти тогава са други. Не става и ако се страхуваш да загубиш това, което имаш, ако си несигурен за бъдещето си – каквито все повече хора, на все повече – иначе цивилизовани места по света – стават.

Има ли идеал, който да обедини българския народ?
За добро или лошо – българинът е изключително консервативен човек. Много трудно приема нови неща, гледа с подозрение и недоверие към тях. Затваря се, изолира се, не се променя, въпреки че обстоятелствата понякога го изискват. Не променя мисленето и навиците си. Този манталитет от една страна му е помогнал да оцелее през годините. От друга – не му помага много в модерния свят, в който изисква много повече гъвкавост. От трета – би могъл да помогне в един бъдещ, по-лош и по-опасен свят. А идеалите по-скоро умиляват българския народ, отколкото го обединяват. Може би има нужда не от идеал, а от кауза – ясно формулирана, прагматична и изпълнима.

Загива ли българската литература?
Напротив, в чудесна форма е. Всъщност, никога не е била в толкова добра форма. Годишно се издават около хиляда български книги, като поне десетина от тях са добри. Аз познавам най-малко двайсет писатели, които се трудят и се развиват. Някои са популярни и четени в момента, а други, някой ден, ще постигнат успеха, който желаят. Сигурен съм в това.
Какво ви натъжава в този свят и на какво се радвате?
Ние не познаваме света достатъчно добре. Виждаме само онзи малък отрязък от него, който е свързан с нашия живот. Така е било преди времената на информацинната епоха. Сега противоречивата информация, която поглъщаме абсолютно безразборно и всеядно от неизброими медийни канали, се стоварва върху нас и ни кара да се радваме и да тъгуваме за неща, които нямат нищо общо с нашия личен живот. Не може да се преживява всичко. Не можем да се страхуваме от всичко. Животът е единственият, който имаме, така че да му се радваме, доколкото е възможно.

Страхувате ли се? Кой е вашият най-голям страх?
Страхът, че теб вече няма да те има, а предметите, които си обичал или мразил, ще продължват да съществуват и без капчица свян ще се отдават на всеки, който ги пожелае. Че лека-полека отпечатъците от твоите пръсти ще изчезват от тях. Ще изчезват от бравите на вратите, от стъклата и стените на къщата, в която си живял. В нея вече ще живеят други и техните отпечатъци ще бъдат навред, мазни и силни. А стъпките ти ще заглъхват като ехо и само тези, които вярват в призраци, ще ги чуват от време на време, тихи и блуждаещи… Това е от една книга, моя.

Връщате ли се често назад в годините си и има ли неща, за които съжалявате, че не сте ги направили?
Не, може да се каже, че много рядко се сещам за миналото. Почти не мисля за него. Каквото било – било. Бъдещето ми е много по-интересно. То – поне според общоприетото мнение – още не се е случило и крие възможности, докато миналото не крие никакви възможности. То просто е минало.

Имали ли сте момент на слабост и каква е вашата ,,терапия” да се възстановите отново?
Моменти на слабост има всеки, но е хубаво те да си останат моменти. Да не се позволиш на слабостта да се застои прекалено дълго. Мисля, че имам защитен механизъм, който се включва в правилния момент и обръща тенденцията.
Какво е вашето понятие за щастието?
Нямам понятие за щастие. Имам усещане за щастие – кратки, бързопреходни моменти, които се появяват в много ситуации, ежедневно. Просто трябва да ги забележиш и да им се насладиш.

Какво не бихте простили никога?
Нямам проблем с прощаването. Опитвам се да живея така, че да не се налага да прощавам, каквото и да е, на когото и да е. Не приемам лично нищо. Не се обиждам. Не задържам дълго гняв. Хората са различни – с едни от тях може да се разбереш, с други не. Това, което не ми харесва, просто не ме интересува.

Ако трябва да се опишете с една дума, то коя ще е тя?
Излишно и неточно е да се описвам с една дума. Особено след като съм отговорил на двайсет въпроса до тук.

Вярвате ли, че един ден светът ще стане по-добро място за живеене?
Надявам се, че ще стане по-добро място за живеене на всички. Защото ние, колкото и да се оплакваме, сме сред най-привилегированата и богата част на света. Преди да се оплачем, нека да помислим – три милиарда и половина души живеят с по-малко от два долара на ден, има места, където човешкият живот не струва и толкова. Водят се войни, има глад, болести, природни бедствия – немислими за поразглезената ни европейска чувствителност.

И любимият ми въпрос към всички, които интервюирам, е: какво искате да кажете на управляващите?
Да си вършат работата. Да разберат, че са служители, а не началници. А ние – които сме ги назначили на работа – да се научим да изискваме от тях. Което предполага опредеделена заинтересованост и отговорност и у така наречените обикновени хора. Политиците трябва работят под постоянен обществен натиск – така функционира демокрацията. С псуване пред телевизора и в социалните мрежи не става.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Да са живи и здрави. И повече да мислят, отколкото да вярват.

Оценете
(0 гласа)

Сподели

Търси в интервюта, анализи и коментари

Календар

« септември 2017 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
        1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 16 17
18 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28 29 30  

Вход